Начало

道德經

Дао Дъ Дзин

第十三章

Глава Тринадесета

Благосклонност и позор

寵辱若驚，貴大患若身。
Chǒng rǔ ruò jīng, guì dà huàn ruò shēn.
Благосклонност и позор еднакво плашат; цени голямата беда като собственото си тяло.

И похвалата, и укорът разтърсват ума еднакво — и двете са форми на зависимост от чуждото мнение. Лао Дзъ започва главата с провокативна мисъл: привързаността към тялото е източник на всички страхове.

何謂寵辱若驚？
Hé wèi chǒng rǔ ruò jīng?
Какво означава „благосклонност и позор еднакво плашат"?

Лао Дзъ сам поставя въпроса и сам отговаря — характерен риторичен похват, който поканва читателя да размисли.

寵為下，得之若驚，失之若驚，是謂寵辱若驚。
Chǒng wéi xià, dé zhī ruò jīng, shī zhī ruò jīng, shì wèi chǒng rǔ ruò jīng.
Благосклонността унижава: получиш ли я — уплашваш се; загубиш ли я — пак се уплашваш. Ето защо благосклонност и позор еднакво плашат.

Да зависиш от одобрението на другите е форма на робство. И получаването, и загубата на благоволение пораждат тревога. Мъдрецът не се радва на похвалата и не скърби от укора.

何謂貴大患若身？
Hé wèi guì dà huàn ruò shēn?
Какво означава „цени голямата беда като собственото си тяло"?

Вторият въпрос, който Лао Дзъ разглежда: каква е връзката между тялото и страданието?

吾所以有大患者，為吾有身，及吾無身，吾有何患？
Wú suǒyǐ yǒu dà huàn zhě, wèi wú yǒu shēn, jí wú wú shēn, wú yǒu hé huàn?
Причината да имам голяма беда е, че имам тяло. Ако нямах тяло, каква беда бих имал?

Радикална мисъл: всички страхове произлизат от привързаността към физическото аз. Ако се освободиш от егото и отъждествяването с тялото, какво остава, от което да се страхуваш? Не е призив към аскетизъм, а към свобода от его-привързаност.

故貴以身為天下，若可寄天下；
Gù guì yǐ shēn wéi tiānxià, ruò kě jì tiānxià;
Затова — на този, който цени Поднебесната като собственото си тяло, може да му се повери Поднебесната;

Парадоксът на управлението: само този, който се грижи за света толкова, колкото за себе си, е достоен да управлява. Не от егоизъм, а от дълбоко съчувствие.

愛以身為天下，若可託天下。
Ài yǐ shēn wéi tiānxià, ruò kě tuō tiānxià.
на този, който обича Поднебесната като собственото си тяло, може да му се довери Поднебесната.

Истинският водач не управлява за себе си, а за другите — с такава грижа, сякаш целият свят е негово тяло. Такъв човек може да носи на раменете си отговорността за всичко.